понеделник, 23 март 2015 г.

На тази дата: 23.3.1915 г. Роден е легендарният снайперист Василий Зайцев

На 23 март 1915 г. е роден Василий Зайцев – Герой на Съветския съюз, унищожил по време Сталинградската битка 252 войници и офицери от Вермахта и неговите съюзници, включително приоритетните 11 противникови снайперисти.
Веднага следва да се каже, че изборът да се разкаже за Василий Зайцев не е в преекспонирания му образ от съветската пропаганда със силно преувеличени подвизи. Той не е и най-резултатният съветски снайперист – пред него в мрачната класация на смъртта са 56 снайперисти (плюс двама германски и един финландски), а абсолютен лидер в световната военна история е Михаил Сурков със 702 точни изстрела. Пред него е дори Людмила Сидоренко с 309 победи. Зайцев обаче безспорно води с 225 поразяващи попадения за 37 дни (10 ноември – 17 декември 1942 г.) – средно по 6 всеки ден.

Василий Зайцев е роден в Южен Урал. Още на 12 г. получава от дядо си ловна пушка и скоро става отличен ловец. Когато отива на лов, се намазва с лой от барс, за да не го подуши звярът; при лов на вълци се научава да върви по следите им и да стои в засада – всичко това после му помага по време на войната.

Завършва строителен техникум, после счетоводителски курсове. В армията завършва военностопанско училище и става финансист на поделение в Тихоокеанския флот.

Към лятото на 1942 г. Зайцев подава пет рапорта с молба да го изпратят на фронта. В септемврийска нощ на 1942 г., след кратка подготовка за водене на бой в градски условия, е прехвърлен през Волга в Сталинград.

В своя първи бой привършва боеприпасите, влиза в ръкопашен бой с един немец и успява да го надвие.

Още в първите схватки с врага Зайцев се изявява като ненадминат стрелец. Веднъж от разстояние 800 м. от прозорец прострелва трима противникови войници. Скоро се прочува в цялата 62-ра армия. Командващият армията генерал Василий Чуйков, като чува за него, заповядва да му го доведат. Пооглежда го и заедно с медала „За храброст” му връчва истинска снайперска карабина.

Зайцев притежава всички качества, присъщи на снайпериста – остро зрение, тънък слух, издържливост, хладнокръвие, военна хитрост. Умее да си избира най-добрите позиции и да ги маскира, като обикновено се крие, където немците дори не предполагат да се намира враг.

След войната Зайцев издава своите мемоари „Зад Волга за нас нямаше земя”, които със своята сурова откровеност вледеняват кръвта. Публикувана е и в Испания от издателство Crítica.

Зайчев разказва как веднъж наредил на своята група, състояща се от три двойки снайперисти, да не стрелят по немските офицери пред тях, които мислят, че са в безопасност, и се мият вън от окопа. „Това са лейтенанти. Ако ударим малките риби, то голямата риба няма да си покаже главата” – казва той. На следващата утрин се връщат на позицията. Не стрелят по войниците. Накрая се появява нещо значително: съпроводен от снайперист полковник, майор с рицарски кръст и още един полковник, пушещ папироси с дълъг и изискан мундщук. Залпът ги улучва в главите.

И друг път на Зайцев му се е случвало да стреля по офицер с Железен кръст. Изкушил се да стреля в наградния знак малко под гърлото.

Особено се прославя Зайцев със снайперския двубой с германския „суперснайперист”, когото в книгата си нарича майор Кьонигс (според Алън Кларк това е началникът на школа за снайперисти в Цосен щандартенфюрер от СС Хайнц Торвалд), изпратен в Сталинград със специална задача да унищожи руските снайперисти и на първо място Зайцев. За неговото пристигане и името му научават от пленен немски войник. Самият Зайцев на свой ред получава задача да ликвидира противника лично от командира на дивизията Николай Батюк.

След като на един от съветските снайперисти е разбит с куршум оптическият прицел на пушката, а друг е ранен в същия район, Зайцев установява къде е позицията на врага. Германецът се намира източно от тях в сянка, докато руснаците са срещу слънцето и отблясъците от прицелите могат да ги издадат. Търпеливо чакат след обед слънцето да се обърне срещу немеца. Мигновен случаен отблясък позиционира прицела на германеца. Точен изстрел го поваля.

Същата вечер съветският батальон влиза в бой и успяват да се доберат до простреляния противник. Изземват документите и оръжието му. Сега пушката на майор Кьонигс Mauser 98k се намира в експозицията на Централния музей на Въоръжените сили в Москва. За разлика от всички стандартни немски и съветски пушки, при които увеличението на прицела е 3-4 пъти, тъй като с по-голямо увеличение можели да работят само виртуози, прицелът на германеца увеличавал 10 пъти. Това говори за равнището на противника, с който се преборва Зайцев.

Тази знаменита история заема цяла глава в мемоарите на Зайцев. Тя е в основата на сюжета на холивудския филм „Враг до вратата”.

Същевременно историци като британеца Антъни Бивър считат историята за двубоя с майор Кьонигс за чиста измислица. „Никога не е имало немски майор с фамилия Кьонигс” – заявява той. „Аз съм изучил всички отчети на снайперистите за Сталинградската битка, запазени в Централния архив на Министерството на отбраната, и мога с пълна увереност да кажа, че знаменитият дуел между немския и съветския снайперист никога не се е състоял.”

Антъни Бивър е сериозен историк и той не говори празни приказки. Но съпругата на Зайцев разказва за един конфуз с нейния съпруг в ГДР. Впрочем цялото посещение там на Зайцев е гаф. А когато той разказва в един клуб за двубоя с Кьонигс, става една германка и заявява, че е дъщеря на самия Кьонигс. Срещата със Зайцев е набързо претупана и още същия ден е изпратен за Киев.

На Зайцев не е съдено да отпразнува с бойните си другари победоносното завършване на Сталинградската битка. През януари 1943 г. командирът на полка дава заповед 13-те снайперисти да сринат атака на десния фланг на полка. Взрив от мина тежко ранява Зайцев.

Отнасят го в безсъзнателно състояние в болница. Санитарите минават да съберат умрелите. Като виждат, че Зайцев не мърда и не диша, вдигат и него. Върху него политат първите бучки пръст в общия гроб, когато една от медицинските сестри вижда как той си размърдва ръката. После Василий с тази сестра много години поддържа кореспонденция.

Едва на 10 февруари 1943 г. професор Филатов му прави операция в Москва и Зайцев проглежда. Докато продължава лечението му по радиото обявяват, че му е присвоено званието Герой на Съветския съюз.

Връща се в 62-ра армия: ръководи снайперска школа, командва минохвъргачен взвод, после поема рота. Участва в освобождението на Донбас, в битката за Днепър, сражава се край Одеса и на Днестър. Капитан Зайцев посреща май 1945 г. в болница в Киев.

Написал е два учебника за снайперисти, разработил е тактиката за снайперски лов в състав на „шесторки”, когато една зона се прикрива от огъня на три двойки снайперисти (стрелци и налюдатели). Демобилизира се със звание капитан.

Заселва се в Киев. Адаптацията обаче никак не е лесна. Армейските политработници са го използвали за своите цели, напълно са му пренаписали биографията и са го превърнали в легенда. Това предизвиква у него депресия и започва да пие. Скоро обаче се оправя.

Отначало е комендант на киевския Печорски район. Задочно учи във Всесъюзния институт за текстилна и лека промишленост. Работи като директор на авторемонтен завод, директор е на шивашката фабрика „Украйна”, ръководи техникум за лека промишленост.

Умира на 15 декември 1991 г., само десет дни преди да се разпадне СССР. Погребан е в Киев на Лукяновското военно гробище, макар последното му желание е да го погребат на сталинградска земя. Това обаче тогава се оказва невъзможно.

Впоследствие е постигната договореност между кметовете на Киев и Волгоград. На 31 януари 2006 г. прахът на Василий Зайцев тържествено е препогребан във Волгоград на Мамаев курган.